Джордано Бруно
1548-1600 г.

        В Рим на площада на цветята върху огромен пиедестал е поставена невисокa бронзова скулптура на мъж в монашески дрехи. Текстът е лаконичен: 

9 юни 1889 г.
На Бруно -
от предсказания от него век,
там, където огънят е пламтял. 

        Това е паметникът, който едва в края на 19 век италианците издигат на своя велик съотечественик. Той е на мястото, където Джордано Бруно е изгорен от инквизицията на 17 февруари 1600 г. 
        Филипо Бруно, както е светското име на Джордано Бруно, е роден през 1548 г. в малкото селце Нола, в близост до Неапол, в семейството на разорен аристократ. Бащата Джовани Бруно служи в армията, но семейството се препитава от парчето земя и живее в малка къщица, останали в наследство на майката Флаулиса. Първородният им син расте като жинерадостно и любознателно дете. В Неапол августински монах се занимава с неговото възпитание и подбужда интересите му към към сериозни занимания с логика и философия. Седемнадесетгодишен Джордано Бруно постъпва послушник в известния неаполитански манастир Сан-Доминико Маджоре, където му е осигурено образование и прехрана.
        В манастира има богата библиотека, но атмосферата и преподавателите не удовлетворяват духовните нужди на даровития юноша. Още като послушник той изхвърля икони от килията си и се задълбочава в четенето на светски книги. Запознава се със съчиненията на Аристотел, Птолемей, но изпитва особен интерес към Демокрит, Епикур, Лукреций и други древни автори. Неговата феноменална памет рано прави впечатление на околните. Докато връстниците му по цели дни заустяват "свещени" текстове, той само след едно прочитане може безпогрешно да възпроизвежда цели страници. Джордано Бруно усилено се занимава с мнемоника (правила и прийоми за запеметяване) и от изключителните му способности се заинтересуват дори в Рим. Но той не възприема безприкословно богословските текстове, а между отделните въпроси търси логически връзки, философско осмисляне на проблемите. За това и с такова вдъхновение прочита книгата на Николай Коперник "За въртенето на небесните сфери". Още през тези години Бруно отрича Птолемеевият геоцентризъм и прегръщайки Коперниковите идеи, продължава да търси отговорите на още много други въпроси. 
        През 1572 г. отец Бруно постъпва във висшата богословска школа на доминиканския орден, която завършва блестящо. След три години го назначават за лектор по теология. 
        Великото съчинение на Коперник е съдбовно за Бруно. То е начало не само за пропагандиране и утвърждаване, а и за творческо осмисляне и разширяване. Защо е нужно Слънцето да е в центъра на сферата на неподвижните звезди? А какво са звездите? И изобщо нужно ли е пак да има сфери? Такива еретични мисли вълнуват монахът от Нола, тези мисли той непрекъснато публично обсъжда. И обвинението не закъснява. След един диспут през 1585 г. Бруно търси подкрепа в римски манастир, но предявените 130 отстъпления от църковните догми през следващата година го принуждават да избяга от родината си. А това е само началото. И католици, и протестанти ще бъдат еднакво усърдни в преследването на неговия блестящ гениий. 
        След дълги странствания през Северна Италия и Франция Джордано Бруно пристига в Женева, център на калвинистка Европа. Обстоятелствата го принуждават да приеме калвинизма, за да остане в Женева. Записва се в академията и започва да посещава занятията. Лекция на един от апологетите на калвинизма му дава повод да издаде брошура, в която посочва 20 груби грешки. Но калвинистката консистория е не по-малко жестока от католическата инквизиция. Калвин навремето изпраща Сервет - откривателя на кръвообращението на клада, а вместо очаквания диспут Бруно е арестуван и хвърлен в тъмница. След публично унищожаване и двукратно изправяне пред консисторията Бруно привидно се "покайва", за да получи тъй желаната свобода, и незабавно заминава за Франция. 
        В Тулуза той пребивава от края на 1579 г. до есента на 1581 г., като отначало преподава частни уроци, а спечелвайки конкурс, става редовен професор по философия. Това звание му дава възможност да преподава по-късно в Сорбоната. Един от известните му курсове тук е по мнемоника, чрез която мнозина очаквали да получат ключа към "съкровените" знания по пътя на развиването на паметта. Дори Анри III, крал на Франция, поканва ноланеца в двореца, за да се увери в неговата феноменална памет. За интереса към лекциите на Бруно свидетелства един негов съвременник: "Аз изпаднах в див възторг от неговото майсторство и изобретателство. Той с поразително богати доводи демонстрираше на диспутите своето изкуство да убеждава". 
        Това, което Бруно е започнал да твори в Тулуза, продължава в Париж. С разрешение на краля излизат първите книги: "За сенките на идеите" и "Изкуството за запаметяване", а по-късно и "Песента на Цирцея", "Кратка система и допълнение към Лулиевото изкуство" и комедията "Свещеник". Това е първият спокоен и осигурен живот на Бруно и той показва колко интензивна и резултатна е работата му.
        Политическата обстановка през 1585 г. се променя и с препоръчително писмо от краля Бруно се преселва при френския посланик в Лондон. Тук той живее като гост на семейството на граф Мовисиер. В този двегодишен период Бруно издава основни съчинения, между които "Вечерята на тримерната сряда", "За безкрайната вселена и световете" и др. В тях за пръв път се провъзгласява безкрайността на Вселената, доразвива се Коперниковата система, предугаждат се интуитивно някои от бъдещите астрономически открития на Галилео Галилей и т. н. Но и тук плодотворният и напрегнат труд е прекъснат от англо-френските междуособици. 
        Френският посланик е отзован и Бруно също се завръща в Париж, където престоява само една година. Тук, както и в Оксфорд, диспут, на който Бруно прямо и убедително излага своите възгледи срещу Аристотеловото учение и Птолемеевата система, става причина великото скиталчество на "академика на нито една академия" - Джордано Бруно, да продължи. Сложен и труден е този път, придружен от религиозни и политически гонения и откази за работа и местоживеене. Но той винаги е съпроводен с непрекъснато творчество, с неутолима жажда да търси знания. 
        Джордано Бруно и преди всичко неговите възгледи стават популярни и на много места той има както поддръжници, така и врагове. В Магдебург ректорът на университета не само му отказва професорска длъжност, каквато има право да заеме, но не му дава възможност да чете и свободен курс от лекции, каквато практика е съществувала. Затова пък лутерански Витенберг, където действала в значителна степен реформацията и търпимостта във вероизповеданието, дава подслон на Бруно. В този университет е работил единствения ученик на Н. Коперник - професор Ретик, който още през 1540 г. разпространява идеите на своя учител. За двегодишния си престой във Витенберг, където чете лекции върху логиката на Аристотел, Бруно казва, преди да замине: "Така във вашите аудитории открито излагах такива неща, срещу които в университетите в Тулуза и Оксфорд се вдигаше страшен шум. Аз зная, че повечето учени са на моя страна, но тъй като тези възгледи са все още непознати, на пръв поглед изглеждат чудовищни, страшни и нелепи... " 
        От Витенберг Бруно отива в Прага с намерение да получи подкрепа от император Рудолф II, който по-късно назначава към двора си Тихо Брахе и Йохан Кеплер. Помощ обаче не е получена. Следващите шест месеца Бруно прекарва в Хелмщет, където завършва няколко труда. През 1590 г. той отива във Франкфурт на Майн, където предава на познат издател три важни философски учения: "За тройното най-малко и за измеренията", "За монадата, числото и фигурата" и "За безмерното и безбройното". Бруно отправя молба към градския съвет да му се разреши да отседне в града, но отговорът е: "На тази молба трябва да се откаже и нека му се предаде, че той може да харчи своите грошове на друго място". 
След шестмесечно пребиваване в крайградски манастир Бруно отива в Цюрих. Предава частни уроци и неочаквано чрез посредници получава покана да отиде във... Венеция. Негов почитател от богат и известен род, Джовани Мочениго, желае Бруно да му бъде учител по мнемоника. 
        Може да се предположи, че Бруно старателно е обмислил предложението. Повече от 15 години в изгнаничество, повече от 15 града в Европа е обиколил, еднакво гонен от католици, калвинисти и лютерани, но никога не е преставал да се чувства италианец. Като че ли съществуват и благоприятни обстоятелства в политическо отношение - Венецианската държава е най-самостоятелната държава в Италия, пък и папата е сменен вече. И... той приема поканата.
        През есента на 1591 г. Джордано Бруно се озовава във Венеция. За два месеца е в Падуа и отново се връща в дома на своя бъдещ ученик. Джовани Мочениго иска бързо да изучи изкуството на запаметяване и да усвои мистични прийоми, с каквито Бруно никога не се е занимавал, да навлезе в "тайните" на мъдростта. Бруно забелязва мнителността и промененото поведение на своя ученик и решава да напусне града, но вече е късно. През нощта на 22 срещу 23 май 1592 г. Мочениго с помощта на шестима наети гондолиери насила задържат Бруно и го затварят в тъмен килер на тавана. На следващия ден Бруно е предаден на Венецианската инквизиция и е отведен в затвора. 
        Съществуват сериозни съмнения, че Джовани Мочениго е бил подставено лице, което да подмами Бруно и да подпомогне намеренията на Римската инквизиция за саморазправа с великия мислител. Независимо дали това е така, или не, името на предателя е свързано с херостратова слава. 
        Започват последните, най-мъчителни години от от живота на Джордано Бруно, но продължава още по-стръмен неговият път към безсмъртието. 
        Навсякъде католическата инквизиция е еднакво жестока. Във Венеция процесът на Бруно продължава почти седем месеца. Римската инквизиция не остава безучастна - тя настоятелно иска жертвата. След сериозен натиск в нарушение на съществуващите правила нейното искане е удовлетворено и на 27 февруари 1953 г. Бруно, окован във вериги, е отведен в "оловния затвор" в Рим. Седем години продължава "процесът" срещу ноланеца. През това време над него се оказва всевъзможно "внимание" - вериги, глад, срещи с кардиналите инквизитори, физическо насилие, но Бруно е несломим. Въпреки намесата на самия папа той не се отказва от разбиранията си и не признава своето учение за еретично. Присъдата е произнесена едва на 8 февруари 1600 г. : смърт без проливане на кръв. Смело и хладнокръвно Бруно посреща жестокостта:

- Вие с по-голям страх обявявате моята присъда, 
отколкото аз я изслушвам!

 

        На 17 февруари 1600 г. в зорите на новия век присъдата е изпълнена. Лумва огънят на католическото безумие, през който геният на Джордано Бруно ни изведе към безкрайността на Вселената. 
        Сложна и разностранна е философията на Джордано Бруно. Макар и на места противоречива, в нея могат да се отделят три основни насоки: материализъм, диалектика и физически възгледи за Вселената. Именно астрономическият аспект на тази философия, пропита от някаква космическа проницателност, одухотворена от една велика интуиция, отхвърли богословското миросдание, изградено върху авторитета на Аристотел и системата на Птолемей, за да развие коперниканството до такова равнище, за каквото едва 19 и 20 век са в състояние да представят доказателствени астрономически наблюдения. Такава е гениалната прозорливост на човек, осъден да бъде изгорен на 52 години в огъня на безсмъртието, а приживе лишен от отечество, семейство и човешко щастие. 
        В съчинението "За безкрайността, Вселената и световете" Бруно пише: "Съществуват безброй слънца, безброй земи, които обикалят около своите слънца, както нашите седем планети обикалят около нашето Слънце... Тези светове се обитават от живи същества...". Без да е професионален астроном, той творчески усвоява прогресивните идеи на предшествениците си, гениално ги доразвива и изказва качествено нови идеи.  
        Ако се опитаме да резюмираме накратко основните идеи на Джордано Бруно за астрономията, трябва да кажем, че той пръв разчупва сферата на неподвижните звезди и отдалечавайки ги на колосални разстояния, ги нарече слънца; обяви "свещеното" Слънце за редова, но най-близка до нас звезда; предполага околоосното въртене на Слънцето; предполага съществуването на живот на другите 
планети от Слънчевата система; изказва доказаната днес хипотеза за множественост на планетните системи, обикалящи около далечни звезди; предполага разпространението на живота и на други планетни системи; изказва идеята за безкрайността на Вселената и безбройността на космическите обекти; обосновава схващането за еднаквия химичен състав на космическата материя и нейната неунищожимост. Почти всяко едно от тези твърдения днес е или потвърдено, или е вплетено в съвременната картина за Вселената, но за времето си е било същинско богохулство. 
        Джордано Бруно е син на своето време, велик син на своята велика епоха. Като свързва делото му с революционните преобразования от епохата на Ренесанса, Фридрих Енгелс пише в "Диалектика на природата": "Това е най-великата революция, която дотогава е преживяла Земята. И природознанието, което се развива в атмосферата на тази революция, е от край до край революционно, върви ръка за ръка с пробуждащата се нова философия на великите италианци и дава своите мъченици на кладите и в тъмниците. Характерно е, че протестанти и католици се надпреварват в преследването им. Едните изгарят Сервет, а другите - Джордано Бруно. Това е епоха, която се нуждаела от титани и раждала титани по ученост, дух и характер".

Г. Момчев
БЕЛЕЖИТИ АСТРОНОМИ 31-34 стр.
издателство Народна просвета, София 1980